При регламентацията на служебните правоотношения, първоначално се прави опит да се въведат правила, които да гарантират особеното място на държавните служители в обществото, вкл. чрез начин на формиране на заплатите, който както да подчертава статута и общественото положение на служителите, така и да компенсира ограниченията, които следва да приемат служителите на държавна служба. От приетия тогава модел, към днешна дата е останала една единствена „привилегия“, с която към днешна дата изключително много се спекулира – обстоятелството, че от брутната заплата на държавните служители не се удържат осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице.
Още при приемането на Закона за държавния служител, в чл.38 се предвижда, че „Осигуряването на държавния служител става за сметка на държавния бюджет“.
Трудно може да се намери аргументирано потвърждение за действителните мотиви за това нормативно решение. На пръв поглед, с него се въвежда особена привилегия в полза на служителите, но детайлният анализ на последиците от това, не ни убеждава в достоверността на тази теза.
Общият принцип на действащия модел на социално осигуряване у нас предполага разпределение на осигурителната тежест между осигурителя и осигуреното лице. Този модел е приложим за всички осигурени лица, работещи по трудово правоотношение, включително и за тези, които полагат труд в публичния сектор и получават възнаграждение от бюджета. При регламентиране на служебните правоотношения, обаче, законодателят решава да изостави този модел на разпределяне на осигурителната тежест.
Какво обаче, означава това на практика?
Както за работещите по служебно правоотношение, така и за голяма част от работещите в административни структури и в публичния сектор по трудово правоотношение, източник на възнаграждение са най-общо казано публични бюджетни средства, т.е. опростено формулирано, при всички тях „работодател“ е „държавата“.
В единия случай (при трудовите правоотношения на учители, лекари и т.н.), обаче, работодателят (държавата) начислява трудовите възнаграждения на работниците и служителите и удържа от тях съответната част дължими за сметка на осигурения осигурителни вноски по общественото и здравно осигуряване. При работещите по трудово правоотношение, средствата за сметка на осигуреното лице, първо влизат в брутното му възнаграждение, а следователно и в осигурителния доход, от който се формират обезщетения и пенсии, а едва след това работодателят (държавата) ги удържа и превежда към съответните осигурителни фондове.
В другия случай, при служебните правоотношения, органът по назначаване (държавата) нито добавя тези средства в заплатите, нито ги удържа за осигурителните фондове. С други думи, при служебните правоотношения държавата просто премества средства от „единия джоб в другия“, без тези средства да минават през брутната заплата (осигурителния доход) на държавния служител.
Към периода, в който е приет ЗДСл, респ. това правило за осигуряването на държавните служители, налице е ясна констатация, че заплатите на държавната администрация са изключително ниски и това е пречка за нормалното й функциониране. Припомняме едно от заключенията в Годишния доклад на Европейската комисия за 1999 г. (годината на приемане на ЗДСл):
„Недостатъчно последователната политика, включително липсата на финансови ресурси за набиране, заплащане, обучение и развитие на състава на държавната администрация, остава да бъде значително препятствие за реформата в България и процеса на присъединяване“
В този смисъл, предвиждането на вариант, при който държавата заплаща брутна заплата на служителите, от която не удържа осигурителни вноски за сметка на служителя, изглежда поне на пръв поглед като механизъм за формиране на по-високо нетно възнаграждение. Тъй като, обаче, това е момента, в който се поставя началото на „държавната служба“ и формирането на самостоятелната категория „държавни служители“, същият ефект на „нарастване“ на възнагражденията би бил постижим, ако за работещите по служебно правоотношение бе предвиден достатъчно голям размер на брутната заплата, който след съответните удръжки, да резултира в съответна по размер нетна заплата. Законодателят не избира този втори подход, с което постига едновременно поне две цели, които макар и да не могат да бъдат посочени като мотиви, вероятно са същинската причина за избраната методика:
- Осигурителния доход на държавните служители е по-нисък, доколкото в него не са включени осигуровките за сметка на осигуреното лице, а това се отразява негативно върху размера на дължимите от държавата обезщетения и пенсии, изчислени въз основа на осигурителния доход на осигуреното лице;
- Държавата може да си позволи да не внася регулярно и в пълен размер осигурителните вноски за държавните служители, с което облекчава разходната част на държавния бюджет, за сметка на средствата във фондовете на общественото осигуряване.
Като последица, днес, анализът на обществените нагласи и на огромен брой публикации в медиите показва, че в негативните коментари свързани със статута и служебното правоотношение на държавните служители, водещо място заема именно темата със социалното и здравно осигуряване на държавните служители за сметка на съответните бюджети. Това негативно отношение към администрацията може да бъде преодоляно, чрез реализиране на многократно предлаганата идея за „вкарване“ на осигуровките в заплатата на държавните служители, респ. на личното им участие в заплащането на осигурителната тежест. Този подход може да доведе до най-малко три положителни последици:
- Ще се отрази положително върху фондовете на общественото осигуряване, като се гарантира регулярно, реално, в пълен обем и проследимо внасяне на осигурителните вноски за работещите по служебно правоотношение;
- Ще повлияе положително върху размера на плащанията от осигурителните фондове към държавните служители, защото се повиши размерът на осигурителния доход, върху който се внасят осигурителни вноски за служителите;
- Ще отпадне основанието за огромна част от негативните коментари и обществени дискусии по повод наличието на специална „привилегия“, които влияят крайно отрицателно на нагласите на обществото към административните служители и създават разединение и напрежение в обществото.
Извън тази съществуваща, но спорна „привилегия“ за служителите, предприетите през годините реформи по отношение на формиране на заплатите на служителите, могат да бъдат определени като постепенно и сигурно обезправяване на служителите.