Държавата функционира чрез своите органи, т.е. чрез държавната администрация в най-общ смисъл, на която е вменено да осъществява нейните функции. С възкръсването на българската държава след Освобождението се ражда и българската държавна администрация. Интересен за този исторически етап на зачеване на администрацията е погледът върху нея на един чужденец у нас – Константин Иречек. В произведението си „Княжество България“, заемалия министерски пост у нас чешки историк, пише по адрес на новоизградената българска администрация и новопоявилите се българските политици следното:
„Важен един въпрос е чувството на законност. … Действащите днес в страната закони не са продукт на вековно развитие на правото, но вносна стока. Неразвитото чувство на законност се съглежда тутакси по поведението спрямо собствените закони. Те не са издадени в някой нарочен сборник, но са пръснати в броевете на обемистия Държавен вестник, рядко достъпни за отделни отпечатъци. … Но най-чудното е че и високопрехвалената Търновска конституция често се отхвърля настрана и законите не се зачитат без ни най-малък свян“.
„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в туземното политическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при наумяванието на тая отровна готварница. При това там често, ден за ден, се разпространяват най-невероятно политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представляват, заслепени от завист и партизанска страст“.
„… Една твърде разпространена черта е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществений живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или из недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целият Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачавание и преувеличавание“.
„Сърдечно пулсиращият живот на Изток не търпи никаква твърда устойчивост в една политическа посока. … Обикновеният политик в тия земи с леко сърце променява своето положение и мнозина значителни мъже за кратко време без мъка опитаха цял един ред степени на промени на фронта. В края на царуването на Александър I може да се види, как неговите бивши върли противници се явяват като най-предани привърженици, а някои от неговите подпори и приятели между противниците му или поне между равнодушните. … С повърхнеността на впечатленията се свързва и слабата интензивност на политическата памет. Политикът тук е погълнат от настоящето и не му мисли надалеч, нито пък охотно гледа напред или озърта назад…“.
„Идеалът на дребните държави от Изток в държавния живот е централистическа Франция или прутократическа Белгия. …. Централистическият строй на управление лесно се копира и дава на партиите истинско господство и многобройни служби за възнаграждение на последователите“.
„Господстващата класа е тъй наречената „интелигенция“, обучените и образовани хора. … Нине тая интелигенция се намира повечето на държавна служба или само току що е изтикана от нея. Юридически образовани адвокати, самостоятелни лекари и инженери, обучени окръжни или общински чиновници, както и фабриканти с по-високо школно образование са рядкост, духовенството е безсилно.“
„Образованието горе-долу е непълно и повърхностно. Хора с академическо образование, освен лекарите, изобщо са редки измежду по-старото поколение. Та и немало е нужда да знаят много за да блещят у дома си; също и училищата, било в Русия или Франция, били снизходителни към християните из Турция. От това се срещат изобщо твърде малко, които да са държали докторат. То са практически глави. Учени теоретици скоро биха изгубили главата си в хаоса на новообразуваният живот. Нигде не може да се види тъй рязко едно до друго влиянията на различните школи на образованият свят. Възпитаниците на пансионите при богословските и педагогическите училища в Русия, повечето са педантични, скромни, боязливи; ония пък на западните учебни заведения често се държат повече о външността на културният живот и охотно парадират с чуждоземни „termini technici“. Мнозина превъзходни хора се намират между дома образованите, полусамоуци, с жива жажда за знание, железно трудолюбие и бодър патриотизъм“.
„От функционаризъм България страда от деня на своето освобождение. Всяка промяна в министерството води след себе си и променение на чиновниците, най-много в администрацията, най-малко в народното просвещение. Постоянни бяха още чиновниците от всички партии във финансовото министерство, защото инак всекий проект щеше безвъзвратно да бъде изгубен. Административните чиновници често са повече агенти, нежели държавни представители. За назначаването на нови чиновници няма никакви правила. Предпочитат се свършившите висши учебни заведения, затова всекиго който се завръща в отечеството си от учение, се стараят много да спечелят; във всекий случай висок пост получава оня, който е по-рано свършил, а който случайно е позакъснял, заема по-ниският пост на низпадающата служебна стълба. Жалованията не са малки, по-големи например отколкото в Италия, но са подложени та многобройни колебания. Следствието от този функционаризъм е упадъкът на търговията и индустрията подир освобождението; търговецът предпочита да бъде чиновник, занаятчията – разсилен или митнически стражар…“
„Управлението почиваше на голяма децентрализация с малко държавни чиновници и многобройни изборни съвети – общинский съвет, окръжен съвет и губернский съвет, при учредяването на които са имали предвид турските меджлиси, които без съмнение по-преди бяха достъпни почти само за турците. На мястото на каймаканите и мюдирите дойдоха руски чиновници, офицери или юристи, с български секретари, докато през април 1879 г. всички бидоха заместени от българи“.
„В началото на 1879 г. новото гражданско управление броеше 2121 българи, а именно 768 назначени и 1353 избрани, и 150 руси“.
„… Изобщо надделяват по-млади елементи; от чиновниците в София през 1881 г. повече от половината имаха по-малко от 30 години. Това общество се групира по между себе си, както според политическите фракции, тъй и според местността, което често е тъждествено с роднинство“.
„Числото на бившите турски чиновници е крайно рядко: неколко юристи, цензори, телеграфисти, чиновници на казионни фабрики, консулски секретари и т.н. Наред с хора от значителна опитност и достоен характер, има между тях други, които като исти “bandiera d`ogni vento” бързо обръщат ветрилото си към където духа вятърът и струва ми се, да са наследили най-пробранните страни на старо-византийската евнухска лукавщина“.
„Чиновниците получаваха значителни съдържания, за да се отнеме всяка почва за продажност по турския образец. За да се създаде нужният дух, целият персонал беше обмундирован с разноцветни вратници и знакове на шапките; най-дългите шапки имаха училищните инспектори“.
„… Също и чиновниците, въпреки добрата заплата, живеят твърде скромно. Повечето политически водители са сиромаси, умерени хора. При това, българинът изобщо е честен. До колкото зная, в държавните каси не стаят разхищения; редки случаи на разхищения са станали с пари, които да били депозирани в административни и съдилищни канцеларии…“.
„В начало канцеларщината съвсем беше погълнала българите и те мислеха в количеството на експедираните номера да намерят камъкът на премъдростта; и наистина писанието е по-лесно, нежели трудни пътувания, изучения и нареждания на живи предмети. Затова много хубави работи съществуваха дълго време само на хартия или никак не отговаряха на тукашните условия. Извършената преписка, наредена според съдържанието си, тутакси се пришива към годишните папки, което я предпазва от разпиляване. Служебните тайни мъчно се запазват поради местната наклонност към говорене. В канцеларската стая хората са неспокойни, както всякога, нямат усетливост, пушат папироси и много разговарят. В Източна Румелия при канцелариите имаше дори канцеларски кафеджии, които варяха черно кафе, съвсем по турски“.